С цялата любов, която храня към новото и постоянната промяна, постоянния ъпгрейд, винаги се отправям на път с широко отворени очи. На мнение съм, че дори и в най-скучното населено място има какво да се види и да се научи. С тези си убеждения точно преди седмица тръгнах към Казанлък – причината бе доста прозаична – националната олимпиада по литература, но като цяло и това пътуване се оказа доста поучително. А това е моят опит за пътепис.

            За съжаление най-яркия спомен, който ще ми остане, предполагам доста дълго време, е за щастливите преживявания със служителите от министерството, които се занимаваха с организацията и чиято задача бе, цитирам: „.. да останете с един светъл спомен за този празник”. За това старателно се погрижи червенокосата чиновническа фурия, която заслужи прозвището Краса Хормона. Изключително „светъл спомен” ми остана от нейния Начин на организация – компенсиране на грешките и недомислиците с ...голямо самочувствие и неконтролирано крещене по учителите и участниците. (В ресторанта: „Трябва да станете от тази маса, не може да сядате тук. Аз ли да ви кажа къде седнете!?? АЗ!!! Ето тук има едно (1 за 5 човека – бел.авт.) свободно място!!!!! Ето, седнете!!! Е, сядайте!!??!!!??!! СЯДАЙТЕ, ИСКАТЕ АЗ ДА ВИ ДРЪПНА СТОЛА ЛИ!!? ЕТО, ДЪРПАМ ВИ ГО, СЯДАЙТЕ!??!!!!???!!!”) А после разбрахме, че тя била по-кротката и търпеливата от двете присъстващи експертки от министерството - явно сме извадили късмет. Както и да е, беше страшно забавно, а и освен това разбрах защо образованието в България е на нивото, на което е.

            За още по-голямо съжаление не можах нищо да видя от Казанлък (освен копието на тракийска гробница в града) и интереса ми към тракийската култура си остана гладен и сбутан в ъгъла като герой на Смирненски от цикъла „Децата на града”.

            Затова пък прекарахме доволно много време по гарите из страната. На Повеляново не продават вестник Капитал и Дневник, но затова пък там разбрах, че една кръстословица може да бъде попълнена за четирийсетина минути, когато имаш под ръка учител по литература и експерт от РИО. Освен това научих за съществуването на населени места като Комунари, Завет, Завой и пр, гарите на които са абсолютно еднакви – спомени, останали от тоталитарното време, които навяват тъга с излющената си боя и поразителната си до смях еднаквост.

            Дори и след 10-12 часа пътуване само в едната посока все още мисля, че е страшно интересно да се пътува с влак (за озвучаване на пътуването смятам Delirium за подходящи, защото гледката през прозореца става някак си... нереална и магическа. А на връщане не оставихме останалите хора в купето да спят – четири радиостанции не се уморяват никога да говорят и да заемат всяка свободна честота, за да пълнят пространството с думи, думи, думи.. Накрая когато все пак се уморихме с Йоана пяхме първо Eye of the tiger, след това малко от творбите на Черно фередже (онези, които стават за пред хора – като песента за ракията, примерно) и накрая малко стари градски песни. По този повод двете с нея решихме да си основем квинтет – тя ще пее първи и втори глас, аз трети, четвърти и пети (което е по-трудно, но абсолютно постижимо за моя талант).

            А на следващия ден трябваше да ставам рано за пазаруване във Варна. В шестчасовото обикаляне на магазините няма нищо лошо, но една картина видяна през този ден още дълго ще стои пред очите. Не, не съм видяла мъже с кожени якета, които пушат тежки цигари, или празни басейни като Таня Голд, но затова имаше страшно много просяци. И тъкмо бях почнала да свиквам, когато по улицата се зададе един старец. Съвсем нормален пенсионер, не одърпан просяк, а свястно облечен стар човек, но... с празна торбичка, треперещи ръце и тих глас: „Помогнете на дядото, моля ви, помогнете на дядото...” И хората, които сякаш минаваха покрай призрак с невиждащи очи. Съвсем нормален пенсионер, принуден да моли жестоките хора за пари, защото иначе трябва да се прибере у дома с празната торбичка и да гладува – не защото е мързелив циганин, не защото е пияница, не защото е с отрязан крак... Поради някаква си там причина, която предполагам може да се обясни с дежурното: „нали сме в България”. На фона на будката за вестници, където на първа страница четем: „30 % от пенсионерите в България под ръба на мизерията”, един дядо с протегната ръка и очи, от които наднича глада и примирената тъга, отива нагоре по улицата, а хората го подминават като бездомно куче, като уличен стълб. Тази сцена остава завинаги пред очите ми и когато след месец на кандидатстудентския изпит по журналистика трябва да пиша по заглавие „Запалка” (или нещо друго от актуалния политически живот), аз ще разкажа как заради подвизите на Запалката и други като него, един старец, който на младини, когато е имал нормален живот, едва ли е предполагал какво го чака, на стари години е принуден да върви по улиците с протегната ръка и тих глас, пълен със срам и унижение: „Помогнете на дядото...”

p.s. Дълго се чудих дали дали да не разкажа за двете пътувания в отделни постове, но после реших, че те са части от една и съща действителност – родната – и никой няма право да ги отделя – „искам да видя само това, но не и онова”. И много съжалявам, че едва ли съм успяла да разкажа за дядото по най-изразителния начин. Съмнявам се, че изобщо подлежи на описание с думи.

p.p.s. Ако това има значение, аз дадох пари на човека. Но прекалено малко – защото ако оцелее с моите пари още 3 часа, половин ден, цял ден, то какво ще му се случи утре? И защо изобщо животът е такова озъбено, свирепо куче за някой, който не го заслужава?