Ето какво казах на съучениците си по случай официалното дипломиране - момент, от който по закон ставаме зрели и свободни хора. Всъщност това твърдение е малко спорно - зрелостта настъпва съвсем индивидуално, за някои по рано, за други - едва ли изобщо някога. Затова исках ударението да падне не върху тържествеността и ключовостта на момента, а по-скоро върху това, че пред всеки човек има безкрайни възможности, но той получава само толкова, колкото сам смята че заслужава.

Драги съученици,
обикновено краят е време за разкази. За биографии, летописи, равносметки. Нашите истории, обаче, тепърва започват, затова в настоящия момент е по-важно не да обръщаме поглед назад, по-важен е полетът на вярата в бъдещето, размахът, с който ще мечтаем. Който не мечтае, не умее да вижда вратите, които се отварят пред него.
Макар и точно в този момент да не го осъзнаваме, ние абитуриентите от випуск 2008 сме късметлии - късметлии, заради това, което сме имали - добри учители, които приемат професията си като рицарско призвание; много таланти и възможности да ги проявим, и дори трудности, които ни карат да се чувстваме по-отговорни, по-смели, по-можещи.
Животът се разлива пред нас като широка река и от нас зависи да превърнем пътуването надолу във вълнуващо приключение. И ако човек е голям толкова, колкото са големи мечтите му, то тогава нека не се страхуваме да бъдем великани и нека имаме смелостта да бъдем щастливи. Carpe diem!